Тъжен празник без ректор в Софийската семинарияЙоана ГеоргиеваТъжен празник беше днес в Софийската духовна семинария "Св. Иван Рилски", която изпрати своя пореден (според някои изчисления 102-и) випуск. По решение на Св. Синод на БПЦ на днешния ден на първовърховните апостоли Петър и Павел в семинарския храм света литургия отслужи Русенският... + Продължение
Бенедикт ХVІ: Открихме мощи на св. апостол Павел (обновено)РИА новостиОстанките на апостол Павел са открити в Рим, съобщи късно тази вечер папа Бенедикт ХVІ.Според папата наскоро за първи път било извършено научно изследване на саркофага под олтара на римската църква “Св. Павел зад градските стени”. В него са открити човешки кости от І-ІІ в. сл. Хр.,... + Продължение
"Невинен хакерски номер" на сайта sliven.net трупа рейтинг на гърба на БПЦИван Константинов в собствена полза на гърба на нищо неподозиращия
си клиент Българска Православна Църква (Българска Патриаршия). Скрито и невидимо за потребителите изображение е закачено в долната
част на сайта на БПЦ. Като резултат с всяко четене на html ресурс в бъдещата официална
страница на... + Продължение
Малко известни факти за култа към св. Георги ПобедоносецЗлатина ИвановаЗнаете ли, че ...Мощите на светеца се съхраняват в малкото градче Лод, на югоизток от Тел Авив, което по-късно било преименувано дори на Георгополис, а главата му е в Рим. Манастир в Кайро претендира да съхранява някои лични вещи на светеца. В манастира "Св. Екатерина" в Синай се... + Продължение
Защо на иконата "Възкресение Христово" се изобразява св. цар ДавидВъпрос: Защо на иконата "Възкресение Христово" се изобразява св. цар Давид?Обичайно е при композицията "Възкресение Христово" (Анастасис), известна още, съобразно Свещеното Писание и богослужебната пасхална химнография, и като "Слизане в Ада", да присъстват... + Продължение
Архимандрит Йов Геча е роден в Монреал в православно семейство с украински корени. Завършва богословие в Уинипег, Канада, и в православния институт “Св. Сергий Радонежки” в Париж, където защитава докторат и става преподавател по църковна история и литургика. Между 2005 и 2007 г. е декан на института. Член е на Епископския съвет на руските православни църкви в Западна Европа и на Смесения комитет за православно-католически диалог във Франция. Свещеник в руския православен храм “Св. Сергий”. Разговорът се състоя в българския православен храм “Св. Патриарх Евтимий Търновски” в Париж, където архим. Йов служи временно по покана на енорията.
- Вие имате значителен опит в православното духовно образование, и като преподавател и декан на института “Св. Сергий”, и в обучението по катехизис на различни поколения православни. Кои са най-важните принципи, които следва в образователната си мисия Вашата богословска школа?
- Разбира се, подходът зависи от възрастта и опита на тези, към които се обръщаме – деца, младежи или богослови. Но най-същественото във всички случаи е да им предадем посланието за Живия Бог, за Бог като Личност, Който може и трябва да бъде познат лично, а не за Бог като някакъв концепт, нещо абстрактно и недостъпно. Да се научим да Го познаваме и да живеем с Него в ежедневието. Ако не наблягаме на това, обучавайки било децата, било богословите, пропускаме цялата същност на посланието. Тази лична среща с Бога може да се осъществи единствено в Литургията. Литургичният и молитвен аспект е основен. Богословието или катехизисът, това не са просто курсове между другите, в училището или университета. Сърцевината на богословието е в Литургията, в участието в богослуженията, в молитвата. Останалото е естествено последствие от литургичния живот.
Родните архонти – заченати в сумрака на българските църковни потайности – тези дни имали високопоставени гости. Чак от Италия, от “свещения град Асизи” (тук). Направо непонятно как не сме отбелязали, че “през тези дни се сложи началото на новото миротворческо движение в България”: на 26 юни великият архонт Ованес Мелик Пашаев бил домакин на “делегация на световната федерация на рицарите на мира със седалище в свещения град Асизи”. За незапознатите с архонтските диптихи трябва да отбележим, че Ованес Мелик Пашаев, известният бизнесмен от руски произход и президент на “Жокер Медия”, беше направен архонт от Доростолския митрополит Иларион в Рим по същия скандален начин, по който митрополит Галактион архонтиса там Слави Бинев. А през изминалата година “великият архонт” финансира “безценния” богословски труд на 95-годишния владика “Буквар на вярата” на бляскаво тържество в Археологическия музей (вижте тук). Разбрахме също, че у нас вече имало цял Орден на архонтите – което си е също новина. При това църковна, защото тези умножили се архонти трябва да са направени такива от български владици...
От 6 до 13 юни 2009 г. в Православния център на Цариградската патриаршия в Шамбези, Женева, Швейцария, се проведе IV-то предсъборно всеправославно съвещание, посветено на темата за православната диаспора. Участниците взеха решения за създаването на епископски събрания в редица райони на света, чрез които епископите към различните канонични юрисдикции да могат да координират дейността си. Двери БГ публикува сега Правилника за тяхната дейност, приет от всички делегати.В Решенията на съвещанието се посочва, че тези епископски съвети имат временен характер, до подготвянето на условията за прилагане на точния каноничен ред в Православната църква, който предвижда едно място да има един епископ.
Член 1.
1. Всички православни епископи в даден регион от регионите, определени от ІV-то предсъборно всеправославно съвещание, които са в канонично общение с всички поместни автокефални православни църкви, образуват свое епископско събрание.
2. Членове на епископското събрание са и онези задгранични православни епископи, които упражняват пастирско обслужване на енории в региона.
3. Епископите на покой и онези, които посещават региона, ако отговарят на условията на алинея 1, могат да бъдат поканени да участват в събранието, но без право на глас.
Настоящата статия е опит да бъде съставен списък на репресираните свещеници от началото на месец септември 1944 г. до края на 40-те години на ХХ век, когато репресиите на тоталитаризма са били най-силни. Списъкът е нескромна претенция от страна на автора да бъде поставен въпросът за реабилитация на пострадалите духовници от страна на българската историография и оттам да се повдигне в обществото въпросът за канонизацията на православните духовници, пострадали през комунизма. Римокатолиците вече канонизираха своите светци и издадоха немалко книги за събитията след 1944 г., а протестантите ревниво пазят паметта за техните мъченици. Редно е и Българската православна църква да предприеме действия за запазване на обществената памет относно историята на комунизма в България. Руската православна църква също канонизира своите репресирани духовници след 1917 г. и, ако се съди по влиянието, което Руската църква има над българската, то и в България в скоро време ще се предприемат действия по канонизацията на загинали свещеници и миряни. Затова издирването на данни за репресиите над духовенството и Църквата тепърва предстои и настоящата статия един ден несъмнено ще бъде недостатъчна, за да се установи истината около страшните събития от 40-те и 50-те години на ХХ в.
Тази година твърде рано, още през юни настъпиха горещниците за Св. Синод на БПЦ. Митрополитите забавиха юнската сесия и я почнаха почти по старокалендарски - с две седмици закъснение. После се оказа, че основната слабост в работата на върховното изпълнително управление на БПЦ няма надежда да се преодолее и при този председателстващ: вкарват се точки в дневния ред, които са твърде далече от идеята за подготвеност. Това пролича най-очевидно при назначаването на ректор на Софийската духовна семинария. Обявяваните назначения пропадаха едно след друго, сякаш номинираните се бяха наговорили. А причината явно е в подхода на митрополитите, които смятат, че останалите клирици трябва само да "проявяват послушание". Нито някой извика кандидатите да говори с тях, нито пък бяха взети предвид качествата им на ръководители и то на такова специфично учебно заведение. Накрая дойде и "бомбата със закъснител" (от два дена!) на еп. Антоний, който сигурно ще носи негативите от недомислията на хора над него. Така или иначе стана много горещо.
Още по-горещо ще е тази седмица, когато на тезгяха ще трябва да се извади буренясалият въпрос с едрите наемни имоти в абсолютния център на София, които - парадоксално за мнозина - не носят понастоящем никакви приходи на Св. Синод, отдавна страдащ от хронична "паралипсия" (шеговито: "липса на пари" - б. р.). Не е за завиждане на старците, които ще трябва да се доверяват на проверено ненадеждни свои служители в стопанския сектор.
Християнството е предложение за живот, но не по силата на готова рецепта, не като индивидуално духовно благоустрояване, нито е спокойствие на съвестта, което се поражда от спазването на външни образци. Но е „борба, за да стане човекът истински, да може да счупи ограниченията на индивидуализма си и да отвори себе си реално към другия”. Сред многобройните лица, които непрестанно потвърждават това свидетелство на Църквата през историята, са и юродивите заради Христос". Какво точно представляват обаче тези хора?
„Осъзнаваме, че юродивият ни е чужд. Той е свободен от обичайните връзки на семейния живот: „не е ничий син, не е ничий брат, не е ничий баща” – той е бездомен, скитащ, често пъти изгнаник. Обикновено не е пустинник и прекарва живота си сред другите хора. Но при това им остава по един или друг начин чужд, изгнаник, в периферията на организираното общество, в света, но „не от света”. Юродивият е свободен, той е чужденец – и следователно е способен да изпълни в обществото истинска пророческа роля”[1].
Тръгнах рано на един от Богородичните празници. Службата още не беше започнала. Стоях изпълнена с очакване. Дойдоха и другите жени. Те преди службата бяха отвън и приготвяха курбана. След това запяха. Селски жени, отрудени и обикновени, каквито има навсякъде по селата. Чистите им гласове и светлата им радост издигаха във висините душите и сърцата на нас, останалите, които също пеехме, където и колкото можехме. Имаше синхрон и обич между тях, свещеника и останалите. Това беше църквата, „събранието в Господа”. Всички сърца бяха като едно, преливащо от любов. Те бяха заоблените камъни, изграждащи тялото на Църквата. Но най-силното преживяване за мен настъпи, когато жените в края на службата извадиха по един лист и запяха „Чистая Дево, Владичице...” Изведнъж от някаква неподозирана дълбочина в мен изригна необуздано, разтърсващо чувство на състрадание, разкаяние, непоносимост към грозотата и мърсотията в мен. И не само в мен. Такъв горък плач се мъчеше да си пробие път, че ако му бях дала възможност, щях да оплача целия свят и никога да не мога да спра. Забивах нокти в дланите си и се молех на Господа да издържа до вечерта, а след това обещавах да плача, ако трябва и цялата нощ. Стисках зъби и имах чувството, че вътрешностите ми се разкъсват. Усещането беше страшно, както при първата ми изповед, когато, ако не бях толкова млада, със сигурност щях да получа инфаркт.
Неотдавна на сайта Богослов.ру беше публикувана статия на прот. Ростислав Снигирев, преподавател в Калужската духовна семинария, посветена на винаги актуалната тема за съвременните преводи на Св. Писание.
В качеството си на руски национален превод на Библията синодният превод е текст, който генетично принадлежи към един особен вид библейски преводи – т. нар. национални Библии, появили се през ХVІ век и притежаващи редица свойства, които ги сближават.
На първо място, по функционалното си предназначение националните Библии съвместяват функциите на богослужебните и учебните преводи. Изначално заявената цел на създаването на синодния превод е необходимостта от съществуването на учебен текст на Библията на разбираем език. По-късно в протестантските деноминации типът на синодния превод придобива също и характер на богослужебен текст.
Бай Ганю Българското студентско сдружение в Манхайм http://baiganyo.de
И рече старецът...
"Всеки ден вие полагате грижи за тялото си, за да го запазите в добро
състояние. По същия начин трябва да храните ежедневно сърцето си с
добри дела. Тялото ви живее с храна, а духът – с добри дела. Не
отказвайте на душата си, която ще живее вечно, онова, което давате на
тленното си тялото."
Архимандрит Йов Геча е роден в Монреал в православно семейство с украински корени. Завършва богословие в Уинипег, Канада, и в православния институт “Св. Сергий Радонежки” в Париж, където защитава докторат и става преподавател по църковна история и литургика. Между 2005 и 2007 г. е декан на института. Член е на Епископския съвет на руските православни църкви в Западна Европа и на Смесения комитет за православно-католически диалог във Франция. Свещеник в руския православен храм “Св. Сергий”. Разговорът се състоя в българския православен храм “Св. Патриарх Евтимий Търновски” в Париж, където архим. Йов служи временно по покана на енорията. 
Родните архонти – заченати в сумрака на българските църковни потайности – тези дни имали високопоставени гости. Чак от Италия, от “свещения град Асизи” (
От 6 до 13 юни 2009 г. в Православния център на Цариградската патриаршия в Шамбези, Женева, Швейцария, се проведе IV-то предсъборно всеправославно съвещание, посветено на темата за православната диаспора. Участниците взеха решения за създаването на епископски събрания в редица райони на света, чрез които епископите към различните канонични юрисдикции да могат да координират дейността си. Двери БГ публикува сега Правилника за тяхната дейност, приет от всички делегати. В Решенията на съвещанието се посочва, че тези епископски съвети имат временен характер, до подготвянето на условията за прилагане на точния каноничен ред в Православната църква, който предвижда едно място да има един епископ.
Настоящата статия е опит да бъде съставен списък на репресираните свещеници от началото на месец септември 1944 г. до края на 40-те години на ХХ век, когато репресиите на тоталитаризма са били най-силни. Списъкът е нескромна претенция от страна на автора да бъде поставен въпросът за реабилитация на пострадалите духовници от страна на българската историография и оттам да се повдигне в обществото въпросът за канонизацията на православните духовници, пострадали през комунизма. Римокатолиците вече канонизираха своите светци и издадоха немалко книги за събитията след 1944 г., а протестантите ревниво пазят паметта за техните мъченици. Редно е и Българската православна църква да предприеме действия за запазване на обществената памет относно историята на комунизма в България. Руската православна църква също канонизира своите репресирани духовници след 1917 г. и, ако се съди по влиянието, което Руската църква има над българската, то и в България в скоро време ще се предприемат действия по канонизацията на загинали свещеници и миряни. Затова издирването на данни за репресиите над духовенството и Църквата тепърва предстои и настоящата статия един ден несъмнено ще бъде недостатъчна, за да се установи истината около страшните събития от 40-те и 50-те години на ХХ в.
Тази година твърде рано, още през юни настъпиха горещниците за Св. Синод на БПЦ. Митрополитите забавиха юнската сесия и я почнаха почти по старокалендарски - с две седмици закъснение. После се оказа, че основната слабост в работата на върховното изпълнително управление на БПЦ няма надежда да се преодолее и при този председателстващ: вкарват се точки в дневния ред, които са твърде далече от идеята за подготвеност. Това пролича най-очевидно при назначаването на ректор на Софийската духовна семинария. Обявяваните назначения пропадаха едно след друго, сякаш номинираните се бяха наговорили. А причината явно е в подхода на митрополитите, които смятат, че останалите клирици трябва само да "проявяват послушание". Нито някой извика кандидатите да говори с тях, нито пък бяха взети предвид качествата им на ръководители и то на такова специфично учебно заведение. Накрая дойде и "бомбата със закъснител" (от два дена!) на еп. Антоний, който сигурно ще носи негативите от недомислията на хора над него. Така или иначе стана много горещо.
Християнството е предложение за живот, но не по силата на готова рецепта, не като индивидуално духовно благоустрояване, нито е спокойствие на съвестта, което се поражда от спазването на външни образци. Но е „борба, за да стане човекът истински, да може да счупи ограниченията на индивидуализма си и да отвори себе си реално към другия”. Сред многобройните лица, които непрестанно потвърждават това свидетелство на Църквата през историята, са и юродивите заради Христос". Какво точно представляват обаче тези хора?
Тръгнах рано на един от Богородичните празници. Службата още не беше започнала. Стоях изпълнена с очакване. Дойдоха и другите жени. Те преди службата бяха отвън и приготвяха курбана. След това запяха. Селски жени, отрудени и обикновени, каквито има навсякъде по селата. Чистите им гласове и светлата им радост издигаха във висините душите и сърцата на нас, останалите, които също пеехме, където и колкото можехме. Имаше синхрон и обич между тях, свещеника и останалите. Това беше църквата, „събранието в Господа”. Всички сърца бяха като едно, преливащо от любов. Те бяха заоблените камъни, изграждащи тялото на Църквата. Но най-силното преживяване за мен настъпи, когато жените в края на службата извадиха по един лист и запяха „Чистая Дево, Владичице...” Изведнъж от някаква неподозирана дълбочина в мен изригна необуздано, разтърсващо чувство на състрадание, разкаяние, непоносимост към грозотата и мърсотията в мен. И не само в мен. Такъв горък плач се мъчеше да си пробие път, че ако му бях дала възможност, щях да оплача целия свят и никога да не мога да спра. Забивах нокти в дланите си и се молех на Господа да издържа до вечерта, а след това обещавах да плача, ако трябва и цялата нощ. Стисках зъби и имах чувството, че вътрешностите ми се разкъсват. Усещането беше страшно, както при първата ми изповед, когато, ако не бях толкова млада, със сигурност щях да получа инфаркт. 
Неотдавна на сайта 
Изпращане на сайта до приятел
Kнига за посетители
